-Винаги ли ще ме обичаш? – погледна ме Мария и в очите й видях едно искрено притеснение, което се беше загнездило там и нямаше никакво намерение да си тръгва.
-Ама аз даже не те познавам, бе! – отскубнах се от ръката на непознатата и се загледах през прозореца на трамвая.
-Обещай ми, че ще ме обичаш! Винаги! – каза ми непознатата и слезе на малката спирка, на която се виждаше само едно бездомно куче.
Каква ли е тая жена, че ме хваща за ръката и ще ми разправя да я обичам винаги? Аз никога не я бях виждал преди това. Може пък тя да ме е виждала, нали всеки ден се возих в трамвая. И нещо да ме е забелязала и да й е хрумнало. Пък то луди много. Какво да направи човек?
Отидох на работа и цял ден мислих за нея. Опитвах се да си я спомня, опитвах се да визуализирам чертите на лицето й, очите й, мисля, че бяха черни. И тая коса. И тя беше черна. Толкова дълга, толкова жива, сякаш целия живот на тая жена беше в косите й.
-Какво си се заблеял? – шибна ми един шамар шефа ми и изстреля няколко куршума в тавана със стария си револвер. – Тука сме да правим пари! А не да бълнуваме.
След това сложи два пръста в устата си и свирна. От вратата се появи един черен шопар. Грухтеше много силно и тичайки се препъна в някакви кабели, падна по корем и зарева на умряло.
-Тоя що зарева на умряло? – попита секретарката и извади нож и вилица от чекмеджето си и се облиза.
-Антоанета! Аз тебе ще те заколя, така да знаеш! Да не си посегнала на моя Голиат, мамицата ти мръсна! – озъби се шефа и отиде й и наби един шамар и на нея. След това яхна Голиат и изчезна по коридора, стреляйки със стария си револвер. Твърдеше, че бил притежание на един от най-известните банкови обирджии на дивия запад. Ама според мене това са глупости. Иначе Голиат беше благородна порода. То е ясно, че ще е благородна, няма тоя човек най-обикновена свиня да яхне!
Вървях към вкъщи. Беше прохладна вечер и на небето се виждаха няколко звезди. Рядко се виждат, всеки знае, че в града е много мръсен въздуха и даже светлината на звездите трудно си пробива път през смога. Няма такъв смог! То не беше Чернобил, то не бяха тия вредни емисии, чудя се от време на време как дишаме. Хората казват „Дишай свободно!“. Понякога се чудя дали въобще дишаме или просто живеем в тая мъгла от мръсотии, която ни е изпълнила отвътре целите и само имитираме човешки живот. Може да сме престанали да бъдем хора. Кой знае, наистина?
Няколко деца претичаха през краката ми, крещейки с цяло гърло и замеряйки се с камъни.
-Тъпак! Ще те убия! – крещеше едното дете озлобено и ревящо. След това се спъна и падна в краката ми. Понечих да му помогна, но то само ме ухапа по ръката и се развика „Помощ! Помощ!“.
Двама пазители на реда веднага дойдоха до мен и ме хванаха под мишниците.
-Такива като тебе дето посягат на малките деца, нали знаеш какво ги правим? – попита ме единият. Другият изсвирука с уста и двамата започнаха да се смеят зловещо. Момченцето не спираше да реве и да им говори глупости. Те взеха камъка от ръката му и сложиха на негово място пистолет. Обясниха му как да го използва и го пуснаха да си върви. То изстреля няколко пъти във въздуха и настървено продължи да гони останалите деца като им се заканваше.
Докато ме влачиха към вагона с решетки, се появи тя.
-Оставете го! Какво правите с него? Това е мъжът ми! – скочи върху пазителите на реда Мария и започна да ги удря в гърдите. Свлече се на земята и прегърна колената на единия като заплака неутешимо.
-Айде, айде, ставай, няма нищо да му правим. То е ясно, че детето излъга. Ама все пак за пред хората да покажем, че ние имаме последната дума. Взимай го тоя и да ви няма, преди да сме размислили! – отпусна захвата си единият и почувствал се веднъж свободен машинално прегърнах Мария.
Тя дълго плака на рамото ми. Мили, говореше ми тя, мили, нали нищо не ти направиха. Какво да ми направят, мислех си, те никога нищо не могат да направят, ако ще да ме пребият и да посинят и унищожат тялото ми, никога няма да могат да докоснат духа ми. Нали?
Вървяхме ръка за ръка. Сякаш тя ме водеше и добре знаеше къде живея. По пътя се успокои и започна да говори колко хубав съм бил, когато съм се ядосвал. Спомена пламъка в очите ми. Откъде го беше видяла?
Спряхме пред цветарницата и тя накупи богородички. Любимите ми. Може би е видяла, че съм ги носил в трамвая. Наистина не знам. Знам ,че майка ми ги обича. Затова и аз ги обичам. А може и да ги обичам само защото това са единствените цветя, които знам как се казват. Купи цял букет и го завря под носа ми. Свежест. Само това усетих. И се усмихнах. Тя спря и ме целуна.
На следващия ден се оженихме в офиса ми. Оказа се, че шефът ми има разрешително да жени хората. Мисля, че му го бяха издали от първата му месторабота като гробар.
-Дали ги заравяш или ги жениш, същото е. – сминга ми той и потупа по гърба Голиат. – Можеш да целунеш булката! – и загърмя с пищова, Голиат се стресна, мина през краката на Мария, Мария падна, аз забих един шамар на шефа ми и всички започнаха да се смеят. След това пихме до сутринта. Никой не си спомняше нищо на следващия ден. Само знаехме, че сме се оженили.
-Нали ще ме обичаш винаги? – попита ме Мария, докато слагаше студени компреси на главата ми. Седях на изпокъсаното ми кресло в малкия апартамент. Сега обаче не ми се струваше толкова малък. Мария беше отворила прозорците и вътре нахлуваше сутрешния глъч на улицата.
-Вестници! Цигари! Гевреци! Абе, ти можеш ли да караш? – сякаш всички гласове се сливаха в едно. А от перваза се разнасяше миризмата на богородичките. Сякаш бяхме в планината. А всъщност стояхме на втория етаж в центъра на града.
-Винаги! – отговорих аз и погалих дългите й черни коси, толкова живи, толкова прекрасни. Не знам как бях живял без тях толкова време.
-Даже и да надебелия ? – изсмя се кокетно Мария и в тоя момент аз я заобичах още повече.
-Даже и тогава! – отговорих й. И го вярвах.
-Ами ако оплешивея? – попита пак тя и видях онова искрено притеснение, което сякаш никога не си беше тръгвало от погледа й. Вгледах се в него и видях, че е надебеляло и си е направило леговище близо до ретината й. Сега сякаш имаше петънце в окото.
-Даже и тогава! – пак казах и скрих една сълза, която се търкулна по бузата ми.
Докато гърмяхе по стажантите в офиса заедно с шефа ми и подритвахме Голиат от време на време шефът ми забеляза, че съм умърлушен. Прицели се нарочно в главата на един от стажантите и го застреля. Кръв и мозък се разпиляха по стената и всички започнаха да викат. Той се смееше. Аз не обърнах внимание. Опита се да ме разведри човекът, ясно ми е, но не можех да се отърся от мисълта за неизбежното.
Влязох в банята да си измия ръцете. Беше започнало. Имаше цяла топка коса в мивката. Стиснах я в ръцете си и дълго се гледах в огледалото. Сложих косата на главата си, намазах си червило и попитах отражението си:
-Ама ако оплешивея? – разплаках се. Отражението ми ме потупа по рамото и ми каза „Даже и тогава! „ и скри една сълза, която се търкулна по бузата му.
На следващата сутрин не искаше да стане от леглото. Главата й беше гола. Опитах се да се пошегувам, но тя започна да пищи. След това отидох в банята и взех бръснача. Върнах се с него в спалнята и започнах да бръсна главата си. Тя веднага започна да се смее. След това избръснах старателно краката и ръцете си, мишниците си, брадата си, така, че не остана нито едно косъмче по мен.
-Винаги ли ще ме обичаш? – попита ме тя.
-Винаги! – отвърнах аз и започнахме да се въргаляме в падналата коса.