Едно искрено притеснение

-Винаги ли ще ме обичаш? – погледна ме Мария и в очите й видях едно искрено притеснение, което се беше загнездило там и нямаше никакво намерение да си тръгва.

-Ама аз даже не те познавам, бе! – отскубнах се от ръката на непознатата и се загледах през прозореца на трамвая.

-Обещай ми, че ще ме обичаш! Винаги! – каза ми непознатата и слезе на малката спирка, на която се виждаше само едно бездомно куче.

Каква ли е тая жена, че ме хваща за ръката и ще ми разправя да я обичам винаги? Аз никога не я бях виждал преди това. Може пък тя да ме е виждала, нали всеки ден се возих в трамвая. И нещо да ме е забелязала и да й е хрумнало. Пък то луди много. Какво да направи човек?

Отидох на работа и цял ден мислих за нея. Опитвах се да си я спомня, опитвах се да визуализирам чертите на лицето й, очите й, мисля, че бяха черни. И тая коса. И тя беше черна. Толкова дълга, толкова жива, сякаш целия живот на тая жена беше в косите й.

-Какво си се заблеял? – шибна ми един шамар шефа ми и изстреля няколко куршума в тавана със стария си револвер. – Тука сме да правим пари! А не да бълнуваме.

След това сложи два пръста в устата си и свирна. От вратата се появи един черен шопар. Грухтеше много силно и тичайки се препъна в някакви кабели, падна по корем и зарева на умряло.

-Тоя що зарева на умряло? – попита секретарката и извади нож и вилица от чекмеджето си и се облиза.

-Антоанета! Аз тебе ще те заколя, така да знаеш! Да не си посегнала на моя Голиат, мамицата ти мръсна! – озъби се шефа и отиде й и наби един шамар и на нея. След това яхна Голиат и изчезна по коридора, стреляйки със стария си револвер. Твърдеше, че бил притежание на един от най-известните банкови обирджии на дивия запад. Ама според мене това са глупости. Иначе Голиат беше благородна порода. То е ясно, че ще е благородна, няма тоя човек най-обикновена свиня да яхне!

Вървях към вкъщи. Беше прохладна вечер и на небето се виждаха няколко звезди. Рядко се виждат, всеки знае, че в града е много мръсен въздуха и даже светлината на звездите трудно си пробива път през смога. Няма такъв смог! То не беше Чернобил, то не бяха тия вредни емисии, чудя се от време на време как дишаме. Хората казват „Дишай свободно!“. Понякога се чудя дали въобще дишаме или просто живеем в тая мъгла от мръсотии, която ни е изпълнила отвътре целите и само имитираме човешки живот. Може да сме престанали да бъдем хора. Кой знае, наистина?

Няколко деца претичаха през краката ми, крещейки с цяло гърло и замеряйки се с камъни.

-Тъпак! Ще те убия! – крещеше едното дете озлобено и ревящо. След това се спъна и падна в краката ми. Понечих да му помогна, но то само ме ухапа по ръката и се развика „Помощ! Помощ!“.

Двама пазители на реда веднага дойдоха до мен и ме хванаха под мишниците.

-Такива като тебе дето посягат на малките деца, нали знаеш какво ги правим? – попита ме единият. Другият изсвирука с уста и двамата започнаха да се смеят зловещо. Момченцето не спираше да реве и да им говори глупости. Те взеха камъка от ръката му и сложиха на негово място пистолет. Обясниха му как да го използва и го пуснаха да си върви. То изстреля няколко пъти във въздуха и настървено продължи да гони останалите деца като им се заканваше.

Докато ме влачиха към вагона с решетки, се появи тя.

-Оставете го! Какво правите с него? Това е мъжът ми! – скочи върху пазителите на реда Мария и започна да ги удря в гърдите. Свлече се на земята и прегърна колената на единия като заплака неутешимо.

-Айде, айде, ставай, няма нищо да му правим. То е ясно, че детето излъга. Ама все пак за пред хората да покажем, че ние имаме последната дума. Взимай го тоя и да ви няма, преди да сме размислили! – отпусна захвата си единият и почувствал се веднъж свободен машинално прегърнах Мария.

Тя дълго плака на рамото ми. Мили, говореше ми тя, мили, нали нищо не ти направиха. Какво да ми направят, мислех си, те никога нищо не могат да направят, ако ще да ме пребият и да посинят и унищожат тялото ми, никога няма да могат да докоснат духа ми. Нали?

Вървяхме ръка за ръка. Сякаш тя ме водеше и добре знаеше къде живея. По пътя се успокои и започна да говори колко хубав съм бил, когато съм се ядосвал. Спомена пламъка в очите ми. Откъде го беше видяла?

Спряхме пред цветарницата и тя накупи богородички. Любимите ми. Може би е видяла, че съм ги носил в трамвая. Наистина не знам. Знам ,че майка ми ги обича. Затова и аз ги обичам. А може и да ги обичам само защото това са единствените цветя, които знам как се казват. Купи цял букет и го завря под носа ми. Свежест. Само това усетих. И се усмихнах. Тя спря и ме целуна.

На следващия ден се оженихме в офиса ми. Оказа се, че шефът ми има разрешително да жени хората. Мисля, че му го бяха издали от първата му месторабота като гробар.

-Дали ги заравяш или ги жениш, същото е. – сминга ми той и потупа по гърба Голиат. – Можеш да целунеш булката! – и загърмя с пищова, Голиат се стресна, мина през краката на Мария, Мария падна, аз забих един шамар на шефа ми и всички започнаха да се смеят. След това пихме до сутринта. Никой не си спомняше нищо на следващия ден. Само знаехме, че сме се оженили.

-Нали ще ме обичаш винаги? – попита ме Мария, докато слагаше студени компреси на главата ми. Седях на изпокъсаното ми кресло в малкия апартамент. Сега обаче не ми се струваше толкова малък. Мария беше отворила прозорците и вътре нахлуваше сутрешния глъч на улицата.

-Вестници! Цигари! Гевреци! Абе, ти можеш ли да караш? – сякаш всички гласове се сливаха в едно. А от перваза се разнасяше миризмата на богородичките. Сякаш бяхме в планината. А всъщност стояхме на втория етаж в центъра на града.

-Винаги! – отговорих аз и погалих дългите й черни коси, толкова живи, толкова прекрасни. Не знам как бях живял без тях толкова време.

-Даже и да надебелия ? – изсмя се кокетно Мария и в тоя момент аз я заобичах още повече.

-Даже и тогава! – отговорих й. И го вярвах.

-Ами ако оплешивея? – попита пак тя и видях онова искрено притеснение, което сякаш никога не си беше тръгвало от погледа й. Вгледах се в него и видях, че е надебеляло и си е направило леговище близо до ретината й. Сега сякаш имаше петънце в окото.

-Даже и тогава! – пак казах и скрих една сълза, която се търкулна по бузата ми.

Докато гърмяхе по стажантите в офиса заедно с шефа ми и подритвахме Голиат от време на време шефът ми забеляза, че съм умърлушен. Прицели се нарочно в главата на един от стажантите и го застреля. Кръв и мозък се разпиляха по стената и всички започнаха да викат. Той се смееше. Аз не обърнах внимание. Опита се да ме разведри човекът, ясно ми е, но не можех да се отърся от мисълта за неизбежното.

Влязох в банята да си измия ръцете. Беше започнало. Имаше цяла топка коса в мивката. Стиснах я в ръцете си и дълго се гледах в огледалото. Сложих косата на главата си, намазах си червило и попитах отражението си:

-Ама ако оплешивея? – разплаках се. Отражението ми ме потупа по рамото и ми каза „Даже и тогава! „ и скри една сълза, която се търкулна по бузата му.

На следващата сутрин не искаше да стане от леглото. Главата й беше гола. Опитах се да се пошегувам, но тя започна да пищи. След това отидох в банята и взех бръснача. Върнах се с него в спалнята и започнах да бръсна главата си. Тя веднага започна да се смее. След това избръснах старателно краката и ръцете си, мишниците си, брадата си, така, че не остана нито едно косъмче по мен.

-Винаги ли ще ме обичаш? – попита ме тя.

-Винаги! – отвърнах аз и започнахме да се въргаляме в падналата коса.

Спектър на чувствата

-Майко, майко! – завтече се Моника в хола, същата тая Моника, която след 50 години щеше да стои в центъра на града и да ме пита дали имам цигари и да ми разкаже цялата тая история, такава, каквато тя я беше запомнила и такава, каквато аз взех, че пренаписах.

Майката на Моника – Анелия Лазарова, цялата беше потънала във внимание, седеше и преглеждаше курсовите работи на студентите си и непрестанно хвърляше по едно око към радиото.

„…вдъхновението, което са  Иван Колев и Мариан Евтимов. Припомняме на слушателите, че двамата бяха отличени с ордена „Герой на социалистическия труд“. Ако всеки един кооператив вземе пример от тия смели българи и повярва в дружбата на съюза така, както тия мъже повярваха, то ние ще надхвърляме седмичната норма за производителност няколко пъти!“

Моника отиде до радиото и започна да върти голямото копче, за да смени станцията. Чу се шум, говор и музика се смесиха, след което пронизващ слуха висок тон.

-Моника! – стана Анелия Лазарова и с бързината на светлината се озова до дъщеря си и я зашлеви силно по бузата. След това педантично затърси предната станция, намери я, говорителят продължаваше необезпоковяван да съобщава новини за последните постижения на кооперативите, а Анелия седна на мястото си сякаш нищо не се беше случило.

Моника остана на земята, държейки бузата си. Не издаде звук. Знаеше, че когато майка й я удря, тя има твърде добра причина за тая работа. Пък и никога не се е стигало до сериозен бой. По един шамар. Достатъчно детето да млъкне. И да си спомни, че не трябва да пипа радиото. Никога не бива да пипа радиото. То се пипа само от възрастните, от мама и от тати. Но къде е тати сега, питаше се Моника и това искаше да разбере.

Продължаваше да седи на килима. Бузата й гореше от удара. Майка й стоеше понаклонена над ниската маса и премяташе лист след лист след лист. Пред очите на Моника се появяваха безкрайните химически формули, които бяха в главата на майка й непрестанно. Дали мама и мен ме вижда като такава формула? Може би никога не знае какъв цвят е роклята ми. Тя вижда само формулата. Ами ако така вижда цели свят?

Анелия Лазарова продължаваше да повдига от време на време глава към радиото. Моника понечи да проговори, но майка й я изпревари:

-В Монголия е. Знаеш ли, че монголците пишат на кирилица? – говореше тя и продължаваше да гледа все така съсредоточено в листата си, без да поглежда момиченнцето си.

-Кирилица? – избърса сълзите си Моника и се настани на земята до майка си готова да слуша.

-Кирилица. Това е нашата азбука. А монголците са с дръпанти очи. Нали си виждала снимките в учебника? Тия хора живеят много далече от нас, миличка. И сега татко ти е там.

-Ама той защо е  там?

-Защото има работа.

-Ама каква работа има?

Анелия Лазарова вдигна глава нагоре, затвори очи и въздъхна. След това погледна към дъщеря си, свали големите си кръгли очила и ги остави на масата върху листата. Повика Моника да седне до нея на дивана, момичето се настани и тя започна да я милва по главата. Гледаше над нея и погледът й се забиваше тъпо в тапета на стената. Есенни листа се бяха разпръснали по целия апартамент и стените. Кафяви, жълти, червени, сякаш тапетът залязваше, сякаш се оголваше, за да цъфне пак през пролетта. Каква глупост, нали? Тапетите не цъфтят. Те са залепени с кафяво лепило за стената и стоят тук, на стената, винаги. Остават независимо от нас. Остават независимо от политическия режим или цензурата. Те винаги ще са тук. И ще стоят тук, дълго след като мене и тебе ни няма, миличка. Знаеш ли това? Ние всички един ден няма да сме тука. И тези курсови работи нямат да имат значение. И моята преподавателска работа в университета ще остане без следа. Може би ще съм снимка в някой архивен албум, който ще ме споменава с две изречения. Професор по химия. И толкова. Това съм аз. А баща ти, той…

-Баща ти има много важна работа в Моноголия. Викнали са го специално, ча-а-а-к от България, за да прелети до там и да види мястото на престъплението.

-Ама какво престъпление се е случило в Монголия?

-Такова, каквото е свързано с кръв, миличка. Иначе нямаше да викат баща ти.

-И някой е умрял?

-Твърде вероятно е да е умрял.

-Сигурно е умрял от кирилицата. – заключи Моника и очите й се ококориха. – Ама това означава, че и ние ще умрем от кирилацата. Нали? И татко ще дойде и ще ни мери кръвта, нали?

-Баща ти не мери кръвта. Тоя я анализира. Прави спектрален анализ на кръвта. Използва светлината и така разбира преди колко време се е проляла, разбираш ли?

-Разбирам, че монголците са лоши хора, за да извършват престъпления.

Лоши хора. Те ли са лошите хора, някакъв народ, толкова далече от нашия хол, миличка, толкова далече от тая ниска маса. И баща ти лети като луд до там и обратно. Лети с човекът, който я управлява тая държава в момента. Дали той е лош? И какво означава тая работа въобще? Какво е да си лош? Няма химическа формула, която да отговори на тоя въпрос, струва ми се. Предполагам, че ние сме по-лоши, защото стоим и търпим, търпим, търпим, докато пред нас самите се случват толкова много неправди. Монголия ли, миличка? Те ще се оправят някак си. Те си имат своята кирилица. Ние също я имаме нашата, но като че ли сме забравили как да я използваме. Понякога ме е страх, докато те гледам, докато гледам в детските ти очи. И се питам какво ще се случи с тебе, какво ще се случи с живота ти? И ти ли ще станеш химик като мен или физик като баща си? Ще продължаваме ли да живеем тук, в тая страна по същия начин, ти тук ли ще останеш или ще се ожениш за някой черен и красив капитан на кораб, който ще те отведе далече от тука, на остров, на който никога не са чували за кирилицата? Или ще пропаднеш и няма да се справиш с живота. И той ще те сдъвче, само за да те изплюе.

-Не знам. – чу се да казва гласно Анелия Лазарова.

-Какво не знаеш мамичке? – обърна се към нея Моника.

-Не знам как ще оценявам студентите си. Наистина нищо не са направили тоя път. – въздъхна Анелия и се насили да се усмихне. Успя и това мигновено разсмя малката Моника, която не чу нито дума от мислите на майка си. Нито предположи какво е мислила тогава, нито след тия петдесет години, когато се срещнахме.

Двете се прегърнаха. Анелия метна поглед към радиото умолително, от което се чу специалното включване с информация, че лидерът на България е кацнал с частния си самолет преди десет минути на летището. Слава богу, помисли си Анелия и видя лицето на мъжа си Никола Лазаров, усмихнато, малко изморено, но благодарно, че пак е стъпил на земята.

-Спектрален анализ, а? – попитах аз Моника и се вгледах в показалеца й, който беше пожълтял от цигарите.

-Да, да, към КДС, криминалистика беше татко. Можеше да изчисли преди колко време се е проляла кръвта само благодарение на светлината. Тогава нямаше ДНК тестове и други подобни.

-А майка ти?

-Тя почина. След това остана баща ми. Научих се да слушам радиото и да чакам да съобщят за самолета. Той винаги се возеше с Тошо. Не знам защо, но винаги беше с него. Един ден нямаше място в самолета и го качиша на пътнически. Така и не кацна.

-Може да продължава да лети, някъде горе, нали?

-Не се бях замисляла. Може и да лети горе и да се опитва да стигне до Монголия. Знаеш ли, че там пишат на кирилица?